В село Миндя едни го знаят като Данчо, други му викат грънчарчето. За старите приятели той е просто Бензо. Бензо, който напуснал София и отишъл в едно забутано село в Еленския Балкан – село Миндя. Вложил всичките спестявания на семейството и започнал да строи – нещо като къща за гости, нещо като арт център, нещо като едно специално място – за срещи с приятели, за обучение по грънчарство, за разходки или просто за размисъл – сред онази тишина, която никъде другаде я няма. Едно пораснало градско момче решава да се пресели в едно от десетките умиращи български села – защото корените рано или късно проговарят в човека.
Пространството, което обитава колоритният Бензо, обаче е известно с друго – с Музея на комунизма. И тъкмо тази атракция привлича посетители. Тук изобщо
не става дума за някаква тъга по миналото
– Бензо по-скоро хитроумно се е сетил, че паметта за миналото може да се съхранява и по този начин – като събираш стари вещи, които отключват спомени. Едни тъгуват, други се забавляват. Бензо не тъгува. Според него тъгата е изобщо безсмислена работа.
Бензо има своя гледна точка за състоянието на селското стопанство у нас. Ключовата дума е пазарно. Защо не можем да сме успешни и как един артистичен човек, който обича селото, вижда побългарения вариант на фермерството? Според Бензо светът днес спокойно се побира в един компютър. И това дава възможност да работиш, независимо къде се намираш. Затова в Миндя вече има няколко семейства чужденци – IT-специалисти. Те седят кротко в селските си къщи, радват се на тишината и спокойствието и отвреме навреме щракат по клавиатурата на компютъра. Може би това е една от надеждите за възраждането на българското село. Поне така смята Бензо. Според него е илюзия да се мисли, че младите българи ще се завърнат там.
|